Беше април 2014-та и решихме да отпразнуваме втория Рожден ден на queerwear.net в Бангкок. Пътувахме с турските авиолинии през Истанбул, до Бангкок. В тайландската столица прекарахме три дни, което беше напълно достатъчно. Още първия ден бяхме в шок от странната неприятна миризма по улиците, която ни удари, като парен чук още от момента в който слязохме от метрото, с което се придвижихме от летището. По- късно разбрахме,че се дължи на многобройните скари и импровизирани кухни по улиците на града, където не много чистоплътни тайландци готвеха разни странни неща в соево олио. От това олио не можеше да се диша. Бяхме там в края на април и комбинацията от влага и жега вече се усещаше с пълна сила. Това имаше и своите предимства защото, кожата ни така се овлажни,че стана мека и гладка, като на бебета. Вторият „културен“шок преживяхме вечерта в хотела, където дребни (като самите тайландци) тайландски хлебарки си вземаха душ в банята, а други техни роднини ни наблюдаваха с любопитство от ръба на таблата над леглото. В този момент се запитах „Къде по дяволите се намирам?“
Разбира се бързо свикнахме с местната специфика и още на следващата вечер спряхме да обръщаме внимание на местните хлебарки – дадохме си сметка,че явно в Бангкок това е нещо обичайно. После открихме и басейна на покрива на хотела, от който се разкриваше уникална гледка към центъра на града и към въздушна метро линия, която минаваше наблизо.
Разбира се храната беше проблем.Вкусовете и миризмите нямаха нищо общо с манджите на мама. Добре, че успяхме да открием приличен японски ресторант и така следващите три дни я карахме на супа мисо, суши и други непознати за мен японски гозби.
В Бангкок стандартната обиколка включва няколко задължителни храма, които на нас ни приличаха на пластмасови фалшификати внос от Китай, но тайландците твърдяха, че са изключително древни. Не сме влизали в спорове. Приятна беше и разходката с лодка по река Чао Прайя, по брега на която човек можеше да види как се препичат огромни гущери и разбира се безброй лодки натоварени с плодове и други стоки от първа необходимост за туристите, а може би и не само за тях.
Още първия ден се сблъскахме с традиционния местен транспорт , наречен тук-тук. Това е един вид мотор с малко ремарке, в което има седалки и е покрито с покрив, като беседка. Много е приятно да се возиш на това чудо, макар че там трафика е много хаотичен и всеки момент очаквах да се блъснем в нещо или някой нас да подбере. Взехме един такъв тук-тук, за да търсим някакъв туристически офис, по съвет на случайно срещнат минувач на улицата в търсене на транспорт до Камбоджа. Там смятахме да резервираме транспорт до Сиам Рип. Целта ни беше прочутия храм Ангкор и въобще целия храмов комплекс, който се намира в джунглата близо до града и е част от старата кхмерска столица Ангкор Тхом.
Тук-Тука ни понесе от храм на храм и от магазин за платове на магазин за платове… Имаше един особено голям индийски магазин за платове, където на третия ден ни изгониха най-брутално. Чудите се защо?
Тук Туците се много евтин вид транспорт. Само за 40 бата обиколихме половин Бангкок. Уловката е обаче, че не ходим точно там където искаме ние, а е някаква смесица между нашата цел и няколко магазина за платове, където трябваше да се правим на купувачи и да ни взимат мерки за костюми. Просто шофьорите на тук туци имаха някакви бизнес отношения с тия индийци и получаваха от тях ваучери за гориво, когато им занесат клиенти. И така всеки път, когато се придвижвахме с тия тук туци ни водеха и в индийския магазин за платове. Накрая явно и на индийците им писна и загряха, че няма да си купим нищо.
И така, стигнахме до туристическия офис. Още не спрял тук тука и вратата на офиса се отвори и една мила тайландка излезе поклони се и ме нарече Сър. Започнаха тия тайландци да ми стават симпатични. Това“Сър“ ме караше да се чувствам много добре. Дадохме един плик с пари вътре на един мазен костюмар, който също сполучливо ме „сър-осваше“ и така си платихме транспорта до град Сиам Рип, Камбоджа. След което зачакахме уречения ден.
През това време разбира се ходихме и на масаж (почти всеки ден от цялото пътуване ползвахме масажи), но моето впечатление от тайландския масаж не беше особено добро. Бяхме на масаж и в Камбоджа и там си спомням с какви възгласи и смехове ни удостоиха масажистките, когато се обърнах по гръб и видяха гърдите ми. Започнаха да ги пипат, като малки деца, да се кикотят и да кривят учудено весели физиономии. Определено не бяха виждали такова нещо, явно местните са плоски като дъски и фитнеса го гледат само по американските филми.
Вечер Бангкок е много оживен, улиците са пълни с хора и търговията е в разгара си, а уличните готвачи усилваха газовите си котлони и плисваха повечко соево олио в тиганите, явно с надеждата да привлекат някой умрял от глад турист. Миризмата беше потресаваща.Само ще отбележа, че между цялото това множество от хора, слипове Calvin Klein, сутиени, миризми и цялата глъч, съвсем спокойно може да се види някой извънредно голям плъх, който да се разхожда напред назад, като че ли си е в хола на родната дупка. Помня бяхме седнали на едно заведение вечерта на открито и на около 30 метра от нас два огромни колкото котки плъха изскочиха от кофите за боклук обръщайки ги шумно и тръгнаха бързо право към нас. Преминаха през цялото заведение, а хората само си повдигнаха краката. На връщане, пак така.
И така дойде денят X, в който щяхме да пътуваме и честно да ви кажа имах големи съмнения дали някой щеше да дойде да ни вземе. В крайна сметка бяхме платили в някакъв незнайно какъв туристически офис не малко пари, до който стигнахме с някакъв тук тук през сто храма и магазини за платове, който пък ни беше препоръчан от случайно срещнат тайландец на улицата, на развален английски. Имахме само една бележка за платената сума, написана на ръка(да кажем квитанция) на тайландски език и толкова.
Трябва да ви кажа,че тайландската организация излезе желязна. Немците ряпа да ядат. Тръгнахме с микробус.Преди границата ни посрещнаха специални агенти, който ни помогнаха да попълним митнически декларации (добре,че си бяхме извадили Камбоджански визи още във София), после ни натовариха на камион, някакво подобие на ЗИЛ130, с който стигнахме до самата граница. Тайландско – Камбоджанската граница е повече от автентична. Асфалт поти не се виждаше, някакви черни пътища, по които облаци прах вдигаха всякакви автентични возила от времето на Червените кхмери, а тълпа от хора се влачеше насам- натам, всеки метнал нещо на гръб, а някой дори носеха огромни чували на главите си. Мислех си, ако тук решат,че сме им нещо подозрителни или има проблем с документите и вземат да ни арестуват, ще преживея отново филма“Среднощен експрес“ , но този път не от дивана, както когато бях дете, а на живо.
Слава богу всичко мина нормално и след, като преминахме границата ни посрещна друг специален агент на нашия превозвач, вече от камбоджанска страна. Той ни качи само нас четиримата на един автобус, който ужасно много приличаше на стар “ Чавдар“. С него пътувахме до някаква местна автогара на около 50-тина километра, от където пък ни взе такси с черен като катран негър. Пътувахме още около 2-3 часа докато стигнем Сиам Риап. Но таксито ни остави в началото на града. На нашите гневни протести, той просто махна с ръка и ни заряза. Оказа се обаче, че ни очакват група тук-туци, за всеки от нас по един и накрая, като лордове всеки със собствен тук-тук, най-накрая влязохме в града. Хотела беше приказно красив с големи бели колони отпред. Огромните бели врати се отвориха от двама служители на хотела, а трети явно по високопоставен с огромна усмивка на лицето ни се поклони, като на Византийски Василевс и ни каза вълшебното “Гут дей, Сър“
Това е по яко и от свирка!
Хотела ни беше направо без пари, а обслужването и стаите, каквито в България не съм виждал и в най-хубавите хотели. Храната в града пак не беше много по моя вкус, но вече бях започнал да свиквам. Разбира се пак ходихме на масаж, този пат за нещо от сорта на 7-8 лева.
Сутринта станахме рано, може би в 3 часа. Бяхме се уговорили с единия от тук-туците от предния ден, да дойде да ни закара до джунглата и храмовете. Младежа се казваше Били. Страхотен пич, препоръчвам ви го, ако ходите натам и Били все още кара тук-тук(много вероятно)Били беше единствения тук-тук шофьор, който говореше някакъв английски. За да разгледате най-големия и известния от всички храмове, величествения Ангкор Ват , трябва да станете рано, за да видите изгрева на слънцето на фона на храма. Гледката е уникална.
След като видите величествения Ангкор на фона на изгрева, разбира се другите храмове, колкото и да са хубави и големи няма да ви впечатлят толкова. Мястото обаче наистина е приказно. За съжаление имаше тълпа от туристи, но това няма как да се избегне.
Другата уникална „забалежиелност“в Сием Реап е селото на бедните. Това е селото на най-бедните от най-бедните. Те са толкова бедни, че нямат пари да си купят дори парче земя, колкото и евтина да е тя, дори и извън града и за това живеят в плаващи къщи и лодки насред огромно мръсно и кално езеро. До селото на бедните се отива с лодка, по една окаляна с глина, жълта река. По пътя в движение до нас се приближи друга по-малка лодка с възрастен мъж и малко момиченце. Без никой от нас да спира момиченцето се метна на нашата лодка и взе да ни продава кока кола и кутийки с бира от хладилна чанта. Егати търговията! После другата лодка отново се приближи до нашата и пак в движение, детето сръчно се метна обратно.
Селото на бедните въобще не е за гледане. Незнам как могат да водят туристи там. Просто е плачевно. Някакви лодки с майки и деца които просят се приближаваха до нас, трагедия. Всички къщи бяха във водата, а ни плавахме по „улиците“ между тях.
До тук с Камбоджа. Беше уникално преживяване, но стана време да се връщаме към Бангкок. По обратния път, тук-тука, таксито, автобуса, камиона и микробуса. От там на метрото и на летище Суварнабхуми от където летяхме за остров Пукет.Там ни очакваше друг микробус , който ни откара до хотела. Прекрасен хотел, резорт на самия морски бряг. Бяхме наели голям апартамент за четирима с директен изглед към морето. Няма да навлизам в подробности, всеки който е ходил в югоизточна Азия, знае за какво става въпрос. Остров Пукет, като цяло не ме впечатли особено. Прекалено е туристически и претъпкан. Но разбира се ако сте там няма как да пропуснете разходката с моторна лодка до остров Пхи Пхи (Phi Phi), разходка до Maya, местността където е сниман филма „Плажът, посещение до остров Тапу (Tapu) – Островът на Джеймс Бонд и пещерата Талу (Talu), както и гмуркането в невероятните сини води на лагуната и наблюдаването на безброй шарени рибки. Можете да посетите и будисткия храм в Чалонг. Монасите от този древен храм са помогнали на тайландците по време на китайското въстание.
